В началото на 80-те години на ХХ век развитите страни започнаха преход към нов модел на икономическо развитие, основаващ се на новия модел на технологическо производство. Въпреки обективната логика и потребностите България произвеждаше (през последните 15 години до 1989г.) толкова широка номенклатура от продукция, която не съответстваше на мащабите и възможностите й! Огромният количествен ръст в развитието на отрасъл „промишленост” се осъществяваше при недопустимо ниска производителност на труда и за сметка на огромен (основно вътрешен) дълг. Икономически необоснованото приоритетно развитие на промишлеността е обусловило „паразитния” характер в развитието й. Засилващите се структурни несъответствия в българската икономика в началото на 80-те години и непрекъснатото снижаване производителността на труда, прераснаха в дълбока и всеобхватна криза в края на 1989г.! Това беше уникална криза – криза на недостига в производството, на дефицита. В това отношение тя беше пълна противоположност на класическите кризи – на свръхпроизводство. Типичен пример за това явление е българското селско стопанство, където кризата на дефицит започва още в началото на 70-те години. Особен пример на уникалността на кризата се явява съществуването едновременно на недостиг от не произведена продукция и недостатъчното натоварване на производствените мощности (бездействаха основни фондове за милиарди левове)!
Разбира се, че продължението на кризата в периода на прехода (след преломната 1989г., до наши дни), съвършено закономерно се явява, като отражение на инерционните процеси, наследени от предходния период, които всеки период оставя на следващия! Друг сериозен проблем беше и си остава енергоемкостта на БВП (Брутен вътрешен продукт), по този показател България изостава повече от четвърт век – например в Япония един долар се произвежда посредством 0,16кг., нефтен еквивалент, в Европейския Съюз – средно с 0,25, а в България за това са необходими от 3 до 5 пъти повече! След престъпността и корупцията, енергоемкостта се явява третият по важност фактор, който дърпа икономиката ни назад!
В началото на 1997г., българската икономика се оказа криминализирана и в нея доминираха силовите групировки, които „приватизираха” доходите и „национализираха” разходите, т.е. те „реализираха собственост” посредством феномена „приватизация на доходите”. Освен това със сложни „финансови еквилибристики” успяха да ограбят и спестяванията на голяма част от българите. За съжаление тази тенденция продължава и до днес, трупайки държавен дълг и загробвайки и бъдещите поколения! Правенето на пари от пари се превърна в основна норма на бизнеса, беше забравена азбучната истина, че общоприета норма за успешно развитие на икономиката се явява нормата за правене на пари посредством производството на стоки и услуги!
Всичко това налага необходимостта от нова държавна политика, защото държавата може да осигурява социални програми, които частният сектор не може или не иска да обезпечи. В същото време неотложно е намаляването на държавните разходи и данъците, поощряване на частната инициатива и частните капиталовложения – двигател на свободната пазарна икономика. Сега, критичният аспект се състои в това, че относителният дял на традиционните пазари става все по-малък и ако не планираме притокът на по-голяма част от приходите да бъде от електронните пазари, ще трябва да се конкурираме на пазар, много по-малък от сегашния! Дигиталните пазари се очертават като основното поле, на което вече се води битка за пазарни дялове и пазарно влияние! И докато традиционните пазари зависят от познатите ни парични потоци, цифровите пазари вече зависят от „виртуалните” („Биткоинс”) и „непредсказуеми” парични потоци, съставени от изобилието на нови цифрови стойности, създавани и пресъздавани между купувачи и продавачи. В тези условия само най-гъвкавите могат да оцелеят и то не само в България – вече не големите риби изяждат малките, а бързите – бавните!
corect-if.blogspot.com
